Навън отново е пролет. Светът се събужда, пречистен от дълбоки снегове и проливни дъждове. И като че животът изглежда “по-хубав”, “по-мъдър”. Аз вървя по лъкатушещи пътеки, поръсена от снежния цвят на дърветата, взирам се в дълбокото синьо небе и с пълни гърди вдишвам от благоуханния въздух, за да усетя, че все “още живея”, че все “още ще бъда”… И кръвта ми гори с тайнствени огнени пламъци, и сърцето ми бие като пулсираща звезда.

         Понякога се питам дали все още живея, дали все още съм жива… Търся звездна карта в небето, за да ми покаже пътя напред, защото понякога лъкатушещата ми пътека между пролетни дървета и цветя се губи, забулена от тръни и шубраци.

         Наскоро реших да побродя по многолюден площад измежду забързаните хора, за да се почувствам и аз част от тях. Вървях, без да зная накъде и с усмивка се взирах в пороя от лица, който ме заливаше и давеше. Взирах се и търсех себе си. Но срещах затворени врати в очите на хората, но срещах изпотрошени мечти от кристал в дъното на тъмните им зеници. А те всичките ме подминаваха  слепи и глухи за моите стъпки, за моето дихание, за моя живот. Отново се усъмних в съществуването си. Обърнах очи към близката витрина, за да видя отражението си, за да съм сигурна, че все още ме има…

          Понякога тихо плача, свита в ъгъла на нечие безразличие между стените на собствената си самота. И се питам как ли да живея в този свят на слепци? В следващия миг обаче аз стискам смело зъби, изтривам сълзите си и гневно крещя: “Аз още живея, аз още ще бъда!”,  изправям се и поемам по лъкатушещи пътеки, по многолюдни площади, по смълчани нощни улици… И ще продължа да се усмихвам на хората, и ще продължа да търся пролука в очите им, ще хлопам гневно по затворените врати и ще крещя: “Отворете ми, за да се приютя в сърцата ви! Аз съм вашата вяра!” А вляза ли в нечие сърце, вече ще зная, че “още живея”, че “още ще бъда”… “Бронирана здраво в гърдите”, аз ще запулсирам с всичка сила! Защото за него – човека – направила бих всичко.

          И ето, за сетен път поемам дълбоко дъх и усещам, че още ме има, че още моето име е Вяра…