Душата - странното название на вътрешното усещане за човешката природа. Казват, че била някаква загадъчна субстанция - лека и ефирна като райски газ.Даже определят мястото и в тленната обител на живота, наречена тяло. Същата тази душа, която се изнизвала яко дим четиридесет дни след края на земния път и отлитала завинаги там, откъдето никой не се е върнал.

     Дали пък душата не е някаква чувствителна мембрана, върху която вибрират житейските превратности и тя наранена болезнено страда?Навярно това е мястото, където преживяното оставя неизменно следи - от словесните битки за парче съгласие, понякога толкова безсмислени, или от обидите, които са само отлитащи думи, но не и повод за война. Но въвлечени от малки и по-големи крушения, отбелязани в душевния тефтер, ослепяваме и не забелязваме дните си - единствените , които никога вече няма да се повторят. Градим близости и после ги прежалваме с лекота и  убеждение, че няма нищо по-естествено от това.

      Покрай нескончаемите душевни терзания се сближаваме с упоритата самотност не защото оставаме сами, а поради отблъскването между полетата на общуването, както е между едноименните магнитни полета.Нали се сближаваме по силата на общото във валенциите, които ни свързват в живота, а после се оказва , че са били мними. Впоследствие правилната посока се оказва погрешна.Според  Марк Твен , разликата между правилното и неправилното е както между светулката и светкавицата. Звучи стряскащо , защото неизбежно затъваме в тресавището на определенията и мненията.Объркваме се относно правилността, защото тя е многолика и често на ръба на антипода си.И сред лутанията някъде отвътре, дълбоко се появява болчица, после те заболява истински и се разболяваш . Питаш се за истините , но те са като баир, който няма как да изкачиш на един дъх - не ти стига живота да го сториш, а само с желание не става.Накрая се превръщаш в човек чийто очи са пълни с не извървени пътища. И задухва онзи вятър вятър в душата - насрещен и силен, който ти пречи дори да направиш крачка напред. После този вятър се развихря, става буен и бурен, разрушителен. Това е времето , когато чуваш за себе си онова " вятър го вее на бял кон"и жадуваш да видиш реката на промяната, макар и по залез, за да ти заприлича на разтопен бронз. Разбираш, че това е твърде хубаво , за да се случи. С годините животът сякаш се отдръпва и не е същото, както преди. Все повече отсъстваш в мислите и представите на хората, с които си общувал не само защото някои от тях вече ги няма. Тъй заживяваш не в света на голямото и вълнуващото, а в този на малките жестове и случки. Все пак, останала е радостта от очакването и е тъй приятно то да те връхлита дори на сън, но знаеш , че ако нещо се случи, то няма да е това, което си мислиш.

     Във ветровитата и обветрена отвсякъде душа остават все по-малко места, където можеш да се подслониш на завет и притвориш очи. Трябвало да се намери точното лице на камъка, за да пасне, твърдят каменоделците, но било много трудно, защото той - камъкът имал деветдесет и девет лица. Ако не го сториш навреме, градежът се срутвал и трябва да започваш отначало.Мисля си , че и живота е градеж, но недостижим със своите неизброими лица, а още по-малко да избереш някое от тях.Иначе тялото и разсъдъкът го живеят, но душата се опъва блъскана от вятъра на времето като опърничаво дете и трудно пасва в градежа му.

      Тъй , крачиш по пътя си , но те сподиря не  собствената сянка, а тази на безизходицата. Иска ти се да избягаш, да се спасиш , но си като в клетка. Отвсякъде прегради - неумолими и непреодолими. Сновеш насам-натам безпаметно, съпътстван неизменно от разочарованията, илюзиите,съмненията и вятъра в душата, който фучи ден и нощ, но все пак идва утрото.