Единственият човек който никога няма да те разочарова е този който сам измислиш в собственото си въображение. Може би децата всъщност трябва да се насърчават да имат "въображаеми приятели", защото "реални", не значи непременно "истински". И може би единствените приятели, които ще останат с тях през годините да ги подкрепят, са именно те - "въображаемите". Защо ли изобщо хората продължават да се заблуждават, че за тях може да съществува такова нещо като "реално"? След като в крайна сметка, целият им свят, е просто тяхната собствена представа. По-добре да изградиш представа, дори и "въображаема", върху вярата в нещо истинско за теб самият, отколкото да се ограничиш в представа за тривиалната житейска "реалност". Може би страхът от това да "фантазираме", идва от усещането, че все по-малко би ни се искало да "живеем" в "реалния" свят. "Живеенето", би се превърнало единствено в средство, за изкупление на собствените ни недостатъци, нужди, карма, каквото реално то най-вероятно и представлява...

И кое наистина е по-"въображаемо"? Да напишеш "писмо" до себе си, този който единствен го чувства и разбира, или да го захвърлиш на случайно срещнатия, въобразявайки си, че то може да значи за него това, което значи за теб самия... Човек е по-добре да бъде реалист... дори във въображението си...

А нима не е и вярно, че човек не е дори способен да се чувства самотен в собствените си сънища? Защо ли не си признаем, че да си сам и самотен са напълно различни неща... Самотата е възможна единствено благодарение на "този", който те кара да се чувстваш самотен. Но не, и самият той не е виновен за това, а единствено твоята представа, или по-скоро житейска нужда да я направиш "реалност". Факт обаче, сам за себе си, човек е неспособен да се чувства самотен. Сам за себе си, човек е неспособен да създаде и такава дисфункционална фантазия, освен докато не направи грешката, не попадне в илюзията, не се отдаде на житейската нужда, че във "фантазията" трябва или въобще може да има нещо "реално".

"Реалното", напротив, може да съществува единствено като продължение на собственото ти въображение, и "реалното" никога не може да представлява нещо повече, по-различно, или по-хубаво (но пък може да се превърне в по-лошо, в наказание). Тогава, и само тогава, с ясното съзнание за собствената ни природа, могат да съществуват и "нормални взаимоотношения". Човек само с това ясно самосъзнание, може да избере, дали иска или не, да е нечия чужда представа и чуждо въображение. Доколкото този чужд свят се свързва и разширява собственият му свят, или точно обратното - смалява го, ограничава го, принизява и дори унизява. "Сблъсъкът" с "реалността" има стойност, единствено когато човек успява да научи нещо ново за себе си (пък дори и негативно), давайки му по-голяма свобода в собственият му вътрешен свят. Когато това не се случва, човек по-добре да остане сам, със собственото си въображение, със собственият си вътрешен свят, отколкото да рискува да се превърне в самотник, просещ разбиране от една чужда, студена и безсмислена за него "реалност". Напротив, трябва да прекъсне даже навреме връзката, за да не даде дори шанс на "продуктът" - "реалността", да унищожи "източникът" на всичко - "въображението".

https://www.vbox7.com/play:74fed6e5

Sometimes I feel like I'll never fall asleep
I feel helpless
You can't help me fall asleep
I like to dream
But it scares me to think
That at some point
I'll forget when the dream began

I just got out of my bed
Covered in sweat
I was angry
Cause you kept your hand on my chest
Don't touch me
I'm concentrating on sleep
On what I'll dream
But I can't keep my eyelids shut

Look at me sleeping
I'm really sleeping
Look at me dreaming
I'm so happy

Look at me sleeping
I'm really sleeping
Look at me dreaming
I'm so happy