Понякога, когато няма какво да правя, мисля. Вярно, рядко се случва, но все пак се случва. Мисля си за всякакви глупости – все философски работи. Понякога чак се възхищавам дори на собствените си мисли и като един модерен „философ“ реших да споделя с вас моите размишления:
 
Винаги съм се чудел дали има живот след смъртта. Ако наистина съществува задгробен живот, дали е по-хубав от „предгробния“? Или пък може би съществува прераждане. Дали може да се преродим в кон, мравка или пък амеба? И тук идва наистина важният въпрос: готов ли си да се откажеш от настоящия си живот, ако знаеш, че задгробният е по-хубав, или пък ако знаеш, че ще се преродиш като син на арабски шейх, например? Ако си наистина убеден, че те очаква нещо хубаво след като умреш, готов ли си да пожелаеш смъртта в името на това, което те очаква след нея? И обратното, готов ли си да се откажеш от живота си, ако знаеш, че нищо хубаво не те очаква до края на дните ти (без да си сигурен в съществуването на задгробен живот или прераждане)? Ако знаеш, че те очаква само страдание, ще продължаваш ли да живееш?
 
Какво определя един човек? Дали собственото му мнение за себе си или мнението на останалите за него? Всеки например повтаря, че не е важно какво другите хора мислят за теб. Но дали това е вярно? Ако всички смятат един сериен убиец за психопат, но той възприема себе си като нормален човек, кой е прав в случая? Ако всички те мислят за глупав, но ти се смяташ за умен, кое е вярното? И още един пример: всички (или повечето) смятат, че Азис е гей (давам го просто като пример). Но нима не е възможно това недоразумение на българското музикално общество всяка вечер да се прибира при жена си и при детето си и да бъде истински мъж, без никой да подозира за това? Кое е истината? Обществото ли е право или Азис (пак подчертавам – пример) сам за себе си? Възможно ли е двете неща да са верни – човек например да е едновременно и умен, и глупав?
 
За какво живееш? Много, ама много сложен въпрос без ясен отговор, над който са размишлявали милиони хора преди мен. И все пак и аз искам да изложа разсъженията си. Така например най-лесният отговор за мен е, че човек живее за това, за което си струва да умре. Всеки ще отговори различно. Някои ще кажат, че живеят заради даден човек, заради любовта на живота си. Други пък ще кажат, че живеят заради удоволствието (във всякакви форми) – удоволствието от храна, от алкохол, от наркотици, от секс и т.н. Вярно, това е малко по-животинско, но все пак си е повод, заради който си струва да живееш. Някои живеят с мисълта за отмъщение, с мисълта за някакво доказване пред останалите или пък с нещо друго, което ги мотивира. Някои ще кажат, че живеят заради щастието под всякаква форма – всичко взето заедно – и любов, и физическо удоволствие, и себедоказване. Смятам, че всички тези поводи са приемливи. Но мен друг въпрос ме мъчи. Ако няма за какво да живееш, трябва ли въобще да живееш? Ако живееш с мисълта да сваляш жени, например когато остарееш (не дефинирам някаква точно определена възраст) и вече не можеш да вършиш това, заслужава ли си след това да живееш? Ако я няма целта в живота ти и ти не можеш да намериш друга такава цел, какво трябва да направиш с живота си? И тук идва и най-важният въпрос: какъв е смисълът от един живот, ако няма никаква цел в него?
 
Кое кара хората да се променят? Желанието да постигнат нещо или нежеланието да се сбъдне нещо? Какво кара един заклет ерген да се задоми – желанието да си намери жена или нежеланието да умре самотен? Кой е по-силният фактор? Какво кара хората да трупат пари – желанието да станат богати или нежеланието да останат бедни? И да, има разлика между двете, защото ако не желаеш да си беден, означава, че да бъдеш средна класа те удовлетворява. Освен това ако наистина искаш да си богат, кога наистина ще си постигнал целта си – когато си купиш Мерцедес, или след първия милион, или пък след първия милиард?
 
Може ли човек да бъде наистина щастлив? Може ли човек да спре да иска повече от живота си? Ако всичко, за което мечтаеш в момента, се сбъдне, ще бъдеш ли наистина щастлив(а) или ще искаш още? Давам прост пример: караш чисто нов Мерцедес, имаш най-страхотната приятелка на света, живееш в някоя вила в Монте Карло (сори, момичета, говоря от мъжка гледна точка). Ще искаш ли още от живота, например огромна яхта и чисто ново Ферари, вместо Мерцедеса? А ако имаш Ферарито и яхтата, ще искаш ли още? Казват, че човешката душа е ненаситна, но истина ли е това? Има ли наистина момент, в който си напълно задоволен(а) и 100% щастлив(а) и нямаш нужда от нищо повече? И в този момент (ако настъпи), осъзнаваш ли щастието си? И по-лошото, какво ще стане ако разбереш, че днес е най-щастливият ден от живота ти? Ще го изживееш на един дъх или ще се натъжиш, защото никога повече няма да бъдеш толкова щастлив  Все пак когато си на връх Еверест, единственият път е надолу.
 
Съществува ли лекарство против чувства? И ако съществува такова нещо, би ли го използвал(а)? Изпиваш едно хапче - и хоп, всичката ти мъка, всичкият гняв, всичките ядове изчезват. Би било чудесно. Но какво ще стане ако вземеш свръхдоза? Какво ще стане ако никога повече не можеш да изпиташ никакво чувство и душата ти е празна? И кое би предпочел - да чувстваш болка или да не изпитваш абсолютно нищо?
 
Има още много въпроси, които мога да ви задам, но няма да получа еднозначен отговор. И само да доуточня – не съм пиян, нито пък съм взимал някакви наркотици, нито пък ми е минавала през главата мисълта да се самоубивам. Просто... размишлявам и искам да разбера дали вие също размишлявате над тези неща. И по-важното – как ще отговорите на въпросите, които зададох?