Във всяка област на човешкото познание се крие бездна от поезия

К. Паустовски

От мистичната си поява в живота, през детството, зрелостта, та чак до мъдрата си старост ние съзерцаваме света, трупаме опит, търсим и разкъсваме пласт след пласт необятните сфери на човешкото познание. То ни опиянява, събужда сетивата и творческия ни дух за нови предизвикателства.

Словото е сакрално и достъпно само за този, който има очи за него. Поезията е пътят ни към красотата, връзката ни с природата, науката и вселената. И в залеза на щастието, и в изгрева на усмивката тя е с нас. Всяка част от човешкия живот, от човешкото познание, от човешкото съзнание може да бъде поезия. И всеки един от нас има възможността да се докосне до нейното тайнство.

Свободата е мисъл,

мисълта е надежда,

надеждата е мечта,

а мечтата - поезия.

В живота човек има право на избор. Изборът как и с какво да определи най-точно себе си. Моят избор е поезията. Чрез нея аз се докосвам до съвършенството, до безмерната красота и неограниченото спокойствие. Тя внася равновесие в душата ми и ме доближава до мечтите и идеалите ми. Поезията за мен е вихър от усещания, спонтанности и философия, онзи непрекъснат жизненонеобходим тласък за осмислен и стойностен живот. Тя събужда душевността ми и докосва най-съкровените кътчета на вътрешния ми свят. Аз я възприемам като загадка, която ме обогатява. Чувствам струящата поезия навсякъде около себе си. Самият живот за мен тече като мелодичен стих с неосъзната хармония.

Днес танцувам за живота,

защото вчерашният ден е просто факт,

а утре може и звезди да бъдем

с отправен взор към вечността...

Дълбоко у всеки човек дреме в очакване красотата на поезията, неразривно свързана с нас и чака мига на познанието, мига на откриването, за да обогати съзнанието и да внесе така нужния баланс у хората с богатата си палитра от чувства, възприятия и красота. Вътрешната поезия е в синхрон с човешкото познание, откривайки и опознавайки постоянно нови и нови неща, палитрата на тази поезия става все по-богата. Тя е необходимата ни доза стимул за един истински живот.

Поетичното слово ме прави сигурна и уверена, спокойна и уравновесена, защото с него общувам в много области на човешкото познание. Възхищавам се от ренесансовите творци, от стремежа им към красота, хармония и съвършенство, и по този повод бих казала:

Тиктака безконечно времето,

разхождат се зъбати пълнолуния,

стрелките на живота теглят бремето

на романтичните безумия...

В нашия динамичен и несигурен ден, когато нравствените и културните ценности се подменят, единственият спасителен бряг, оазисът, който всеки трябва да открие, за да оцелее, е поезията на познанието за света и човека - тази противоречива вселена от емоции, страсти и чувства.

Животът е поредица от случки и събития, от радости и мъки. За да оцелее човек в житейската въртележка и да съхрани себе си до края, трябва ревниво да пази в себе си красивото, поезията на своята душевност, извоюваното изстрадано познание, защото до края ще има още неотворени врати, зад които ще стоят в очакване неоткрити и неразбрани неща.

За да не изглежда житието на човека като недовършен стих, той трябва до края да успее да съхрани себе си и красивия свят, който е открил. Свят богат и пълен с поезия, на която ще бъдем в плен завинаги.

Човек се учи, докато е жив. И във всяко негово начинание се крие залостена бездна от поезия. Тази метафора отразява бездънността на знанието, неизчерпателността на човешкия интерес, любознателност и стремеж към духовно единство. Остава да разрушим преградата между себе си и външния свят и да позволим на поезията да се влее в нас, за да допълни и напои изсушените ни, задъхани души.