За жената и женскостта, а също и малко за мъжа

        Започвам това си кратко есе с признанието, че уважавам женския пол значително повече от мъжкия. Може би защото, по стечение на обстоятелствата, в моя живот жените са играли по-голяма роля от мъжете. В добавка, те винаги са били по-точни и коректни в онзи тип взаимоотношения, които обикновено наричаме делови.

       Жената е странно и противоречиво същество. Има различен тип жени и в това отношение понякога се стига до диаметрална противоположност. Но сърцевината на жената си остава инвариантна относно привидните й различия. Тази сърцевина я прави обречена на майчинството. Дори любовта на жената съществено се различава от любовта на мъжа. Защото при жената любовта е средство, маскировка и домогване до едно единствено нещо - детето. Когато се сдобие с него, тя ,макар и в по-завоалирана форма, постъпва както някои женски насекоми, които изяждат мъжкия екземпляр. Разбира се в условията на една цивилизованост, това изяждане не е канибалистично по форма, а е само такова по същност. В действителност майката новобранка пренасочва любовта си към новороденото и това се отразява крайно болезнено на нейния партньор. Нерядко изневерите на мъжкаря са израз не на негова полигамност, а на отчаяно търсене на нова любов, която да замести безвъзвратно изгубената и страшната празнота настъпила след нея. Развенчаният мъжки екземпляр е търпим от жената единствено до степен на добро съжителство и ползван /като висша привилегия за него/ в качеството на биовибратор. Но коренът на любовта е завинаги изтръгнат от сърцето на женската, а стеблото й е прерязано най-хладнокръвно. И тук се сещам за стихотворението на гениалния унгарски поет Шандор Петьофи:

"Две неща ми трябват на Земята.

Те са любовта и свободата.

Жертвал бих живота безвъзвратно за любов.

Любовта да дам за свободата съм готов."

Но за разлика от поета, който е готов да пожертва дори и любовта заради свободата, един съпруг, след раждането на своята рожба, е обречен на свобода от своята половинка!

         Мъжката любов е диаметрално противоположна по същност на женската. Мъжът се стреми да види в жената Богинята. Любовта при мъжа е мост към божественото в жената. Стремежът му да види Бог в женски образ, за да го обозре, опознае и осезава неговата извечна любов. В името на тази Богиня, която е избор за вечността, мъжът е готов да се принесе в жертва и да удовлетвори основното искане на жената - дом, семейство и дете. Той е готов от волен жребец да се превърне във впрегатен кон, който да тегли до гроб семейната талига. Тук се изкушавам да цитирам великолепното слово на моя приятел - писателят Владислав Тиков от разказа му "Мира" /http://tikovpisane.blog.bg/hobi/2019/10/19/mira.1678584/, който по-скромното ми мнение се е придвижил най-надалече по въпроса за любовта на мъжа към жената и гениално е уловил най-същественото за нея:

"Любовта и секса нямат нищо общо помежду си, макар и да имат допирни точки. Сексът е наслада, която е висша, но той не носи отпечатък на вечността. Докосването, съединяването, консумацията убиват магията. Любовта е безконтактна и мълчалива, безсловесна. Не можеш да говориш с човека, когото обичаш. Нямаш думи, които да му кажеш, защото това, което изпитваш, е твърде силно, за да го изречеш. Езикът ти е вързан. Чудото е чудо само, когато е в мълчанието,  в мистерията. Ще го погребеш, ако го изговориш. И да искаш, не можеш да кажеш и дума. Тя не ти позволява. Любовта е винаги от разстояние и трябва само да се съзерцава, но не дълго Тя е дух, който идва от онзи свят като безкрайно крехък дар, горска самодива, която вибрира в теб, и всеки твой нерв е оголен. Човекът, когото го предизвиква, както и мястото, на което сте се срещнали, придобиват специално, сакрално значение. Една обикновена картина, а всъщност – храм Божи."

...

"Любовта е безконтактен брак. Вечна женитба с нивга недокоснатия от теб, чиято венчална халка е томящият ни Миг Съзерцание, пулсиращ бледо през идните години в опустошителните му микромигове. Тя е промяна на светоусещането и световиждането ни. Промяна на сетивата ни. Превръщане на обикновеното в необикновено."

Казано опростенчески, любовта на жената е земна, а любовта на мъжа е божествена по своята природа!  Затова, ако сравним любовта с полет в небесата, то рано или късно този полет завършва /по инициатива на жената/ с приземяване. Това води големия френски писател Виктор Юго, в неговия знаменит роман "Парижката Света Богородица", до своеобразно заключение, което той формулира с думите:

"Всяка голяма любов завършва трагично - или с раздяла, или с брак!"

Бел. на автора. Моля да не се бърка мъжката /респ. женската/ любов с мъжкия /респ.  с женския/ сексуален нагон.