„Сара: Ти си животно!
Мани: Не, по-лошо! Човек!”
Тази реплика от „Влакът-беглец” се е запечатала в съзнанието ми още от съвсем малка. Тогава още по дестки разсъждавах върху този диалог, но сега вече виждам нещата по съвсем друг начин и в тотално различна светлина.
Хората. Доста сложни и комплексни създания са трудно предвидими и неразгадаеми. Всеки има своя идентичност и свой характер, но уви, от качества като алчност, завист и висша форма на лакомия, не всеки може да избяга. Дали е въпрос на ген, не знам, но хората, носители на тези качества, започнаха да ми идват в повечко.
Прибирам се снощи в къщи и заварвам майка ми да плаче – не просто хленчене, а плач от болка и унижение. Майка ми е невероятна жена – след смъртта на баща ми вместо да се тропне в депресия като нещастна вдовица, тя запретна ръкави и прибави към така или иначе тежкия й частен бизнес, и бизнеса на покойния ми баща. Нещата стоят по следния начин – единият намира обектите (което изисква много контакти и връзки с хора), ...