„Сара: Ти си животно!

  Мани: Не, по-лошо! Човек!”

Тази реплика от „Влакът-беглец” се е запечатала в съзнанието ми още от съвсем малка. Тогава още по дестки разсъждавах върху този диалог, но сега вече виждам нещата по съвсем друг начин и в тотално различна светлина.

Хората. Доста сложни и комплексни създания са трудно предвидими и неразгадаеми. Всеки има своя идентичност и свой характер, но уви, от качества като алчност, завист и висша форма на лакомия, не всеки може да избяга. Дали е въпрос на ген, не знам, но хората, носители на тези качества, започнаха да ми идват в повечко.

Прибирам се снощи в къщи и заварвам майка ми да плаче – не просто хленчене, а плач от болка и унижение. Майка ми е невероятна жена – след смъртта на баща ми вместо да се тропне в депресия като нещастна вдовица, тя запретна ръкави и прибави към така или иначе тежкия й частен бизнес, и бизнеса на покойния ми баща. Нещата стоят по следния начин – единият намира обектите (което изисква много контакти и връзки с хора),  другият ги изпълнява (в случая - съружникът с дял 49%). Стига толкова със сухата икономика – искам да задам един въпрос – трябва ли човек да е добър спрямо останалите? Отговорът е не. Баща ми имаше един голям недостатък – беше много добър човек. Помагаше на всеки, в повечето случаи от чисто финансова гледна точка. Беше добър и към въпросната личност  – помогна му, намери му работа, след създаването на фирмата го направи съдружник и му гласува пълно доверие (сляпа и глупава постъпка според мен). От години се познавахме с този човек, семейни „приятели” бяхме. Само слушах от негова страна баща ми колко му е помогнал, как го изкарал от калта... приказки за маса. Сега, след данъчната проверка, освен че се оказа, че е излъгал майка ми с над 30 000лв., ами и твърди, че „не иска повече да я носи на гърба си”. Почудих се с какъв епитет да го нарека – свиня, животно, боклук, но се спрях – той е много по-лош от всичко това... той е човек!

Прибрах се от училище, още по-смазана и още по-раздразнителна, отколкото бях тръгнала. Огледах се наоколо и се замислих – мамка му и преход от криворазбран комунизъм към недосхваната демокрация, този преход ни размъти ценностната система за поколения наред. Поклатих глава и се чудех къде да потуша лошото си настроение. В протмонето ми подрънкваше туко-що взета стипендия – направих това, което правя почти винаги, когато имам пари и всеки път, когато съм в лошо настроение – отидох в книжарница „Пингвините”. Мотах се там над три часа и си харесах няколко книги – до последно се чудех дали да си взема книгата на Марк Леви - „Децата на свободата”, но не харесвам книги и филми за геноцида на евреите, писани от евреи. Дано да не прозвучи расистко. В края на краищата си тръгнах с „Първа любов” на Бекет и книжка с Хайку. Пошляпах си по студените мокри улици и наблюдавах хората – обичах да съзерцавам и да мисля. Да правя психологически портрети на хората. Интересно занимание е, и всеки може да си извади изводи за определена група от хора и без да е чел Фройд. Настроението ми значително се подобри и се прибрах в къщи с мокри крака, опразнено протмоне и знание в ръцете си. Има ли нещо по-ценно от това?

Преди да седна да пиша това есе си отворих едно тефтерче, в което си водех записки за бъдещите ми планове – все пак ми предстои кандидатсване. Първите страници бяха изписани в графици за уроци по литература, необходими книги и помагала, които трябва да си закупя и пълния списък с автори от 11 и 12 клас. Спрях се на Алеко Константинов – сега напълно разбирам хумора в „Бай Ганьо” – ние се смеем, но ако питате мен, трябва да плачем. Изместват се човешките ценности с времето и то от лоши към все по-лоши. Прелистих странците и постепенно започнаха да се появяват нови идеи и шансове за обучение, които предимно включваха скандинавските държави. На последната страница с най-актуална информация за моите планове, България дори не присъстваше като опция. Изведнъж журналистиката в СУ бе изместена от международна журналистика в Дания, а оттам имаше схеми за стаж в Куала Лумпур, магистратура в Австралия, Холандия и специализация в Уелс. Сведох поглед – в мен ли беше проблема? Аз ли просто съм недоволна и разочарована от ситуацията в държавата ни? Аз ли само попадам на неправилните хора? Или проблемът не е в мен? В съседа? Може би в Станишев? Или във всички нас като едно цяло...

Запитах се кой е виновен за бавния апокалипсис на образованието ни, за фарсовете на здравната ни система, за бюрокрацията, за кучетата по улицата и за клошарите навъртащи се покрай кофите? Или прекалявах с притенциите си спрямо крехката ни държавица и не спирах да недоволствам?

Най-лошото е, че знам, че не съм само аз. Наскоро пътувах с приятелка -  чужденка. Тя стъпи на родна земя и в очите й видях онзи пламък на любов и носталгия по родината. Онзи пламък, който го нямаше вече в моите очи и в очите на десетки други българи. Тя изприпка от радост, а аз слязох на родното летище в София, сякаш слизах от тролея от училище. По пътя видях две кучета да си играят – те бяха имунизирани срещу разочарование и душевен дискомфорт. Не можеха да се заразят от алчност, безхаберие, лакомия, лицемерие и злоба – тези болести са характерни само за нас – хората.