За незаслужената обич и чудовищата
Страшно е, когато разбереш какъв си в очите на хората покрай теб.
Страшно е да знаеш, че за тях ти си най-големият си кошмар. Че се държиш така, както не би искал никой да се държи с теб. И да знаеш, че те те обичат, въпреки всичко. После намразваш себе си. И противно на всичко, в което си вярвал, си го изкарваш на тях. На хората, които вярват, че може би някога ще си добър. Които те обичат въпреки всичко и които търпят болката, която им причиняваш. А може би си прав и те си го заслужават? Може би обичайки лошата ти половина, те потискат добрата? Може би така те спират да бъдеш човека от мечтите си? Знаейки, че ще те обичат въпреки всичко, няма нужда да се трудиш да заслужиш тази любов. Няма нужда да се стараеш да бъдеш по-добър, да блеснеш, да искаш да сбъднеш мечтите си. Любовта им е даденост. И ти я потъпкваш, защото знаеш, че ще ти дадат още и още. Нещо, което не заслужаваш. Обич, която те кара да се чувстваш недостоен да нея. Обич, от която не можеш да се отървеш, която те преследва навсякъде и сякаш ти нашепва "Ти си чудовище и аз те обичам въпреки това."
И като че ли единственият изход е да мразиш. Да мразиш силно, от дъното на душата си. Да мразиш всеки, който те обича. Да ги наказваш за това, в което си се превърнал. Да ги караш да страдат, да гледаш как ги боли, докато те обичат. Да ги караш да си платят за обичта си към теб. После за теб животът свършва. Нямаш цели, нито мечти. Нямаш дом, към който да се връщаш и спомени, които да те преследват. Нямаш вече и обсебващата любов на хората. Държиш се така, както не би искал да се държат с теб. Правиш неща, които искаш да забравиш още преди да си ги извършил.
Имаш само себе си. Най-страшният си кошмар. И тогава какво?!
© Марти Петрова Стефанова All rights reserved.
