Хората могат да бъдат разделяни въз основа на най-различни критерии и поставяни в определени социални категории. Могат да бъдат разделяни на мъже и жени например, на лоши и добри, на такива, които са чели Достоевски и на такива, които не са, на бедни и богати, и прочее. Но сред най-достойните категории за класифициране и дефиниране на обществените маси считам разделянето на хората на вярващи и невярващи, и на уникални личности и хора тип "Das Mann".
Още откакто хората притежават възможността да мислят абстрактно, да анализират и изследват заобикалящия ги свят, се определят като атеисти и религиозни, като натурфилософи и моралисти, като диалектически материалисти и идеалисти, като прагматици и фундаменталисти (фанатици). Това красноречиво показва, че основанията за приемането на една от тези категории за абсолютна истина не могат да се оценят и осмислят еднакво от хората. Това от своя страна поражда въпроса: Дали един вярващ (или невярващ)  човек би достигнал до своя възход (или падение)  в живота, ако беше вярващ (невярващ)?"
Най-изчерпателен отговор на този въпрос се дава според мен от философите "екзистенциалисти". Надхвърляйки човешката религиозност и постулирайки като афетерия (изходна точка)  на своята идеология съждението, че "Съществуването предхожда същността", те твърдят, че преди всичко се ражда човек. Отначало той е никой, но впоследствие той е свободен да решава или да избира какъв иска да бъде. От тук следва, че най-голяма отговорност човек носи за избора, който е направил. Във всеки един момент от живота на човек се явяват препятствия, от преодоляването на които зависи годността ни и способността ни да постигнем идеалите си. Така според тежестта на премеждията и постиженията си, хората се обособяват в две основни категории (деноминации): Уникалния човек и Човека "Das mann".
А има ли възможност някой да избере какъв да бъде? Този въпрос сякаш поражда проблема за детерминизма и индетерминизма. Екзистенциалистите твърдят, че всеки свободно избира това, което иска да бъде и по този начин му приписват цялата отговорност за неговото съществуване. Но дали това твърдение може да се докаже и "а posteriori"? Дали наистина в реалния живот човек има възможността да избира напълно независимо? Разбира се, свободата е присъща на човека, но дотолкова, доколкото не нарушава деонтологията на личностния суверенитет. Това означава, че все пак тя е ограничена отгоре. Тя не е абсолютна, но и съвсем не може да бъде отречена или да се оприличи на пълно подчинение. И ако човешката свобода е нещо междинно между несвободата и абсолютната свобода, то тогава човек не трябва да носи пряка отговорност за събития, които са извън обсега на неговата свобода, както и да изпитва съжаление, разочарование и чувство на вътрешна неудовлетвореност от живота, когато обстоятелствата не могат да бъдат контролирани от самия него. Но защо понякога в реалността се случва точно обратното? Никой не избира родителите си, но когато ги загуби, изпитва сякаш една празнина в сърцето си. А ако това се случи в младините на човек, когато е още неестествено, болката е много по-голяма! Защо след като човек не е отговорен за смъртта на родителите си, се разкъсва от тези ужасни душевни терзания? Някой би възразил, че това са предразсъдъци, погрешно чувство, породено от екстремната ситуация, в която е изпаднала личността, чувство на отчаяние или дори депресия, в която би изпаднал всеки човек, но това разбира се не е отражение на реалността. Но ако бяха само едни предразсъдъци, проява на отчаяние или депресия, то съвсем логично би било да се очаква с течение на времето да затихнат и след това съвсем да изчезнат, като се има предвид, че антропологичната аперцепция се развива във възходяща градация и не допуска повторение на погрешните схващания. На практика се случва точно обратното обаче. Критичните моменти в живота на всеки човек остават като незаличим белег до края на дните му, който впоследствие се превръща в гранитен фундамент на неговото мислене и възприятие на света, върху който се гради неговата идеология и поведение към околните и който го кара да преосмисли целия си живот от начало до край.
Така се получава следната постановка:
1. Човек е екзистенция.
2. Човек притежава относителна свобода, която не му позволява да контролира всички явления, случващи се с него и около него.
Тогава Кой е Този, който контролира цялата Вселена и всичко онова, което за човека е непосилно? Може би хаосът или случайността? Но тогава как е възможно по-низшето да подчини по-висшето и съвършено от него? Как може хаосът и случайността, които по своята същност са "безредие и безконтролност" да контролират? Ако свободата по своето естество е присъща само на интелектуалните същности, как тогава човекът, който е носител на интелект, притежава относителна и ограничена свобода, а хаосът (който по своята природа е пълно отсъствие на интелект)  притежава абсолюта свобода? (за да контролира свръхчовешките явления)
В стремежа си да даде практически отговор на тези въпроси, човечеството изгради множество социални институции, издигна цяла плеада от политически системи и идеологии. Всички те обаче са белязани с печата на човешкото несъвършенство. Прав,твърде прав е Блез Паскал като казва: "Човекът е среднина - не може да разбере нито твърде (безкрайно)  малкото, нито твърде (безкрайно)  голямото."
Затова стоейки и удивлявайки се пред тайните на Вселената, човек е сякаш принуден да признае собствената си слабост и безсилие. И така, по необходимост, той трябва да приеме незабележимата на пръв поглед намеса на един Висш Разум, на един Абсолют, на една Трансцедентна Субстанция или казано с прости думи -Бог. Само приемайки Бог като начало, първопричина и първоизточник на всичко съществуващо и несъществуващо, човек осъзнава себе си като съвкупност от онтологична същност и тленна материя. Страданията и критичните моменти не са вече предразсъдъци, лични предубеждения, а терапевтично-сотириологичен промисъл, чрез който се постига идентичната (идеалната)  справедливост и равновесие във Всемира, устроен от премъдрия Демиург. Но малцина са тези, които си задават тези въпроси, а още по малко са онези които търсят техните отговори. В интерес на истината и аз нямаше да се запитам, ако нямах реален повод за това. Но ето, че след внезапната смърт на баща ми, след твърде тежко едномесечно боледуване почина и майка ми. Всичко това ми даде достатъчно основания да преосмисля живота си и да си дам една равносметка за всичко, което съм направил досега. Да осмисля отначало събитията, случващи се в заобикалящия ни свят, които ще ми помогнат да разбера и самия себе си в известен смисъл. Да преизградя у себе си ценностна система и да предам цел и смисъл на съществуването си. Но зад решаването на всички тези проблеми се крие тълкуването на смъртта на майка ми. Дали трябва да схвана това събитие позитивно или негативно? Дали да приема този факт като залеза на моята личност или като граничния момент (случай)  на своето развитие във възходяща градация? Дали, когато отидох да уча, не направих най-голямата грешка в живота си, следствие, от която е и смъртта на майка ми? Дали да се боря с живота или да се погубя? Всички тези въпроси постоянно ме безпокоят, а достоен отговор на тях аз не мога да намеря, затова и моля за твоето съдействие! Велислав