Знаеш ли, когато гледам снимката ти, изпитвам нещо странно. Може би това е най-хубавото и най-ужасното чувство, което съм усещала някога. Последния път, когато те потърсих, го направих с мисълта, че това ще бъде за по-дълго, ще бъде по-силно и по-истинско и бях убедена, че няма да те пусна, че този път няма да се откажа. Нещата не стават така, както искаме, не се подреждат по начина, който сме си представяли. Заради всичко, което изпитвам сега, знам, че не биваше да те срещам никога. Не биваше да чувам гласа ти, да виждам очите ти, да докосвам лицето ти, да целувам устните ти... Агония! Това изпитвам в момента, единствено и само при мисълта, че няма да те видя повече. Бих направила неща, непосилни и невъзможни за мен само, за да те открия отново... Дори и в чуждо лице. Мисълта, че днес галиш косите на друга, ме измъчва, убива ме, взема всяка частица живот от мен и изтръгва последната бавно и мъчително! За мен ти си идеалният недостижим, ти си този, който винаги, въпреки обстоятелствата ...