Защо ли, апропо?
Тъмно е. Само някакви приглушени звуци се чуват от време на време. Влажно е, много влажно... задушавам се....
Светлина. Малка смърт.
Глътка въздух и няк’ъв изпосняк ме пляска по гърба. Плач.
И така – родих се...
Беше някъде около днешната дата. От тогава съм в следродилна депресия. И така 21 години.
Чудя се колко ли хора проклинат този ден заедно с мен или и мен заедно с деня. Нещо не ми беше весело. Рожденическото ми настроение го беше хванала липсата.
И всеки ден ще посрещам с усмивка... с изключение на тоя.
Вместо “Добро утро, мамин, и честит рожден ден.” вътрешният ми глас ми нашепва - “Здравей, шибаняк! Марш на работа!”
Телефонът пак почна да звъни:
- Здравей, честит... и т.н. и т.н. Все едно и също. Защо ли, апропо, ми се обаждат хора, които никога не съм предполагал, че ще срещна или чуя два пъти в съзнателния си живот? Лицемерни мухльовци.
Хвала на скайп и фейсбук, дето ти напомнят, че някой, с когото си учил преди 15 години, има празник днес.
Добре, че е пълно с лели, чичовци и разни други далечни роднини, в чиито тефтери фигурираш още от годината си на раждане, а и както е тръгнало, ще ме надживеят.
- Бъди жив и здрав! – Тъпо! И все пак звучи по-добре от мъртъв и болен, нали?
3 юни 2009-та – за двадесет и първи път светът чества трагедията от моето появяване.
Пълнолетен – най-после. И по западен, и по източен, и изобщо по всякакъв географски находящ се стандарт.
А нам всё равно, а нам всё равно –
що конфетка що... говно.
Иска ми се да седна на някоя пейка в парка сам, с изключен телефон, да си забода mp3-то в ушите и да се напия с долнопробна бира. Далече от всички пошли приятелчета и познати, които цял ден се скъсват да ме тормозят по телефона.
Happy fuckin’ birthday!
Няма да го направя – разбира се!
Защо ли, апропо?
Много просто, чакам единственото обаждане, което носи някакъв смисъл, в този иначе толкова обикновен ден... може би единственото, за което ми пукаше.
- Ей, аз съм... Обичам те!
© Филип Филипов All rights reserved.