Животът на всеки човек преминава през четири етапа – детство, младост, зряла възраст и старост. Никой не може да избегне този порядък. Искаш, не искаш – физически се променяш с годините, но духът може да остане млад и на деветдесет години. Познавам такава жена, доскоро водеше хорото на село, опитваше се да работи в градината и живееше съвсем сама. Животът ù не беше лек, но винаги беше усмихната. Защо не пораснах? – защото не искам да забравя обичта, безгрижието и приятелите от моето детство. Не искам да забравя трудолюбието на моите родители, честноста и обичта им. Не се чувствам добре в света на възрастните, с техните амбиции и приказки за пари. Аз съм същото онова момиче, което от малка помагаше на родителите си през лятото и се бунтуваше срещу неправдата. Това ми помогна в живота. Сега ми е лесно да се справям с трудностите, да се грижа за болната ми и стара майка, да се вълнувам за семействата на децата ми. Всичко това са правили и моите родители, аз съм продължила тяхното дело. Не мога по друг начин. Защо да порасна? Този свят е грозен, лош, неморален. Всеки се хвали с пари, а поискаш ли им – нямат. Всеки има любовници, а децата им страдат и пропадат. Имаш само задължения, а работа сам си търсиш. Добре си, ако намериш. Никой не го е грижа как живееш, ако се разболееш – умираш без пари. Нека си остана малко дете, с добро сърце и мечти за щастлив живот. Нека играя безгрижно, нека танцувам до припадък, нека майка и татко са живи!
Свят с войни, атентати и морална разруха... Не го желая!
Не съм родена за него, но ще го живея! Какво да направя? Бог така е отредил. Дано в другия живот е по-добре!
© Василка Ябанджиева All rights reserved.