(...) ”Защото ти пишеш хубаво.”
4 min reading
(...) ”Защото ти пишеш хубаво.”
Когато комплиментите не носят радост и силите в борбата АЗ-АЗ са изравнени, в празния лист хартия се крие най-голямият страх на твореца. Не, защото не знае какво да напише или как да започне, а защото може и да успее да изрази себе си, чувствата, емоциите, да предаде усещанията си, да бъде разбран. Творците не искат да са разбрани, или поне аз не искам... пък дали съм творец е много спорно... то ако всеки с лист и химикал в ръка можеше да се нарече така... какво ли щяхме да търсим на тая зема?... сироти и плахи... сами и неразбрани... хапливо отричащи творчеството на колегата или пък - приемайки идеите му... кой знае дали щяхме да ядем и спим или пък да се отдадем на вечно мълчание и да се храним с мисъл и самота? Кой би искал да разкъсат душата му на части и да отмерват дали има ритъм и рима, да определят процента на животни, използвани като метафори спрямо същия за растения или пък да броят стиховете... Всеки творец. Защото във всеки творец се крие нещо, което иска да излезе наяве, да се сподели с околния свят, да му каже някоя и друга истина, не, за да го направи по-добър... просто, защото истините заслужават гласност. В творците има и гордост, при някои наранено себелюбие, при други не достатъчнo галено самочувствие... общо взето нещо им липсва на тия хора и точно липсата ги прави различни. Не може да имаш всичко и да си творец. По принцип не може да имаш всичко, но да имаш всичко и да си творец е наистина невъзможно. Самата липса на каквото и да било те кара да го искаш много силно, пък желанието творците лесно претворяват в произведение на изкуството. Просто като не можеш да имаш нещо, можеш да си помечтаеш, че е твое или... Е, за нормалните хора една мечта запазена там дълбоко в душата е достатъчна, но не и за творците, те умеят да предават красотата на усещането в неподправен вид и да докосват отдалечени кътчета в дяла за емоциите в мозъка. Отдавна вече забравени спомени и надежди изплуват на фона на страданието или радостта или каквото и да е там на някой друг... пък творците всъщност не целят това. Те са егоисти. Пишат първо за себе си и после за другите. Писането трябва да доставя удоволствие, да те кара да се откъснеш от шибания свят, в който живееш и да ти позволи да откриеш нов, по-хубав, само за теб. После... то е като сън, който искаш да опишеш, защото се страхуваш, че може да забравиш един ден... или да загубиш част от съдържанието някъде там... в обикновения свят. В света, в който мечтите и съкровените желания не се сбъдват, а властва жестокостта и омразата. “(...) Изгубилият света спeчелва свой собствен свят.” Е толкова ли е просто? Значи само трябва да изгубя тоя мръсен, грозен, уродлив и ужасяващ свят и ще бъда възнаградена със свой собсвен?... Че аз колкото пъти съм го губила, колкото пъти съм се отричала от него и съм го мразила и още го мразя... дали вече не съм си спечелила моя си свят и сега точно него отричам?... или пък не искам да си имам свой собсвен свят, в който всичко е по моя воля уредено, просто, защото ме е страх.
Ей това е писането. То не дава отговори. Даже по-скоро задава въпроси и ангажира четящия с авторовите проблеми. И поука е трудно да си извадиш, най-лесно е да се възхитиш на таланта на пищещия (ако го има) и да му окажеш почитта си. Пък на него тя не му е нужна. Нито разбирането и подкрепата, той просто иска да пише. Не заради самото писане, заради болката, която то му носи. Да, вярно тъкмо тя е причината за удоволствието, което те кара да се откъснеш от шибания свят... и т. н. Ето тази болка я обичам и често й се отдавам. Дали съм автор... творец или различна... дали пиша хубаво или не... това не знам дали някой може да каже. Скромността или какво - не знам, ме спира да се радвам на комплиментите, а Аз-ът(единият) в мен е свикнал да се дърли и опълчва на всеки опит за похвала и одобрение, защото аз не ги искам... пък и съм далеч от мисълта, че някой ме разбира или познава. Да, точно фактът, че аз не се познавам ме навежда на тая мисъл.
И все пак много хора пишат, а за другите си мисля, че и те биха искали, но ги спира пак “нещо”... май всички “нещо” са постоянна величина. Всъщност пишейки човек опознава себе си и се натъква на странни парадокси, често пъти влиза в пряк спор със себе си... и в словесни битки. А хората обичат парадоксите и войната. Всъщност писането е алтруистичен егоизъм. Все едно да имаш много тлъстинки на корема и да ги раздаваш, на който поиска на воля. Само дето тлъстинките нямат изчерпване...
Когато комплиментите не носят радост и силите в борбата АЗ-АЗ са изравнени, в празния лист хартия се крие най-голямият страх на твореца. Не, защото не знае какво да напише или как да започне, а защото може и да успее да изрази себе си, чувствата, емоциите, да предаде усещанията си, да бъде разбран. Творците не искат да са разбрани, или поне аз не искам... пък дали съм творец е много спорно... то ако всеки с лист и химикал в ръка можеше да се нарече така... какво ли щяхме да търсим на тая зема?... сироти и плахи... сами и неразбрани... хапливо отричащи творчеството на колегата или пък - приемайки идеите му... кой знае дали щяхме да ядем и спим или пък да се отдадем на вечно мълчание и да се храним с мисъл и самота? Кой би искал да разкъсат душата му на части и да отмерват дали има ритъм и рима, да определят процента на животни, използвани като метафори спрямо същия за растения или пък да броят стиховете... Всеки творец. Защото във всеки творец се крие нещо, което иска да излезе наяве, да се сподели с околния свят, да му каже някоя и друга истина, не, за да го направи по-добър... просто, защото истините заслужават гласност. В творците има и гордост, при някои наранено себелюбие, при други не достатъчнo галено самочувствие... общо взето нещо им липсва на тия хора и точно липсата ги прави различни. Не може да имаш всичко и да си творец. По принцип не може да имаш всичко, но да имаш всичко и да си творец е наистина невъзможно. Самата липса на каквото и да било те кара да го искаш много силно, пък желанието творците лесно претворяват в произведение на изкуството. Просто като не можеш да имаш нещо, можеш да си помечтаеш, че е твое или... Е, за нормалните хора една мечта запазена там дълбоко в душата е достатъчна, но не и за творците, те умеят да предават красотата на усещането в неподправен вид и да докосват отдалечени кътчета в дяла за емоциите в мозъка. Отдавна вече забравени спомени и надежди изплуват на фона на страданието или радостта или каквото и да е там на някой друг... пък творците всъщност не целят това. Те са егоисти. Пишат първо за себе си и после за другите. Писането трябва да доставя удоволствие, да те кара да се откъснеш от шибания свят, в който живееш и да ти позволи да откриеш нов, по-хубав, само за теб. После... то е като сън, който искаш да опишеш, защото се страхуваш, че може да забравиш един ден... или да загубиш част от съдържанието някъде там... в обикновения свят. В света, в който мечтите и съкровените желания не се сбъдват, а властва жестокостта и омразата. “(...) Изгубилият света спeчелва свой собствен свят.” Е толкова ли е просто? Значи само трябва да изгубя тоя мръсен, грозен, уродлив и ужасяващ свят и ще бъда възнаградена със свой собсвен?... Че аз колкото пъти съм го губила, колкото пъти съм се отричала от него и съм го мразила и още го мразя... дали вече не съм си спечелила моя си свят и сега точно него отричам?... или пък не искам да си имам свой собсвен свят, в който всичко е по моя воля уредено, просто, защото ме е страх.
Ей това е писането. То не дава отговори. Даже по-скоро задава въпроси и ангажира четящия с авторовите проблеми. И поука е трудно да си извадиш, най-лесно е да се възхитиш на таланта на пищещия (ако го има) и да му окажеш почитта си. Пък на него тя не му е нужна. Нито разбирането и подкрепата, той просто иска да пише. Не заради самото писане, заради болката, която то му носи. Да, вярно тъкмо тя е причината за удоволствието, което те кара да се откъснеш от шибания свят... и т. н. Ето тази болка я обичам и често й се отдавам. Дали съм автор... творец или различна... дали пиша хубаво или не... това не знам дали някой може да каже. Скромността или какво - не знам, ме спира да се радвам на комплиментите, а Аз-ът(единият) в мен е свикнал да се дърли и опълчва на всеки опит за похвала и одобрение, защото аз не ги искам... пък и съм далеч от мисълта, че някой ме разбира или познава. Да, точно фактът, че аз не се познавам ме навежда на тая мисъл.
И все пак много хора пишат, а за другите си мисля, че и те биха искали, но ги спира пак “нещо”... май всички “нещо” са постоянна величина. Всъщност пишейки човек опознава себе си и се натъква на странни парадокси, често пъти влиза в пряк спор със себе си... и в словесни битки. А хората обичат парадоксите и войната. Всъщност писането е алтруистичен егоизъм. Все едно да имаш много тлъстинки на корема и да ги раздаваш, на който поиска на воля. Само дето тлъстинките нямат изчерпване...
© Мери All rights reserved.
