Искряща, нежна, снежна белота! Цялата земя е затрупана с бисер. И не само тя, а и всичко друго наоколо. Просто като в детска приказка. Дърветата протягат своите криви, посипани със сняг ръце, сякаш за да ме спрат. Приличат ми на застинали човешки фигури, изящни, но и малко гротескни. Къщичките пък се гушат страхливо, под огромни бели гугли, като непознати гъби, които не искат да бъдат открити! Къпя се в светлина! Дишам с пълни гърди режещия, живителен въздух и всичко ми изглежда толкова нереално. Вървя, проправяйки пъртина сред девствената красота, а снегът под краката ми весело хрупти, разговаряйки с мен. Наблизо има оставени следи, малки, едва доловими. Сигурно са на някое птиче, слязло за кратък престой от сините простори, сред огромното море от непокътнат сняг. По-натам различавам стъпки на заек. Ето, тук той е спрял да почине, подушил е въздуха, огледал се е - „Дали не идва от някъде опасност!“ Спирам и аз, опитвам се да бъда заек. Да почувствам това, което той е чувствал, да поду ...