Искряща, нежна, снежна белота! Цялата земя е затрупана с бисер. И не само тя, а и всичко друго наоколо. Просто като в детска приказка. Дърветата протягат своите криви, посипани със сняг ръце, сякаш за да ме спрат. Приличат ми на застинали човешки фигури, изящни, но и малко гротескни. Къщичките пък се гушат страхливо, под огромни бели гугли, като непознати гъби, които не искат да бъдат открити! Къпя се в светлина! Дишам с пълни гърди режещия, живителен въздух и всичко ми изглежда толкова нереално. Вървя, проправяйки пъртина сред девствената красота, а снегът под краката ми весело хрупти, разговаряйки с мен. Наблизо има оставени следи, малки, едва доловими. Сигурно са на някое птиче, слязло за кратък престой от сините простори, сред огромното море от непокътнат сняг. По-натам различавам стъпки на заек. Ето, тук той е спрял да почине, подушил е въздуха, огледал се е - „Дали не идва от някъде опасност!“ Спирам и аз, опитвам се да бъда заек. Да почувствам това, което  той е чувствал, да подуша това, което той е душил, да чуя това, което той е чул!

         Скоро заешките следи са пресечени от други, по-големи - вълчи. Напред те вървят вече успоредно. Следва утъпкано място. Тук хищникът е хванал жертвата си. Замислям се. Дали да продължа своя път, или и с мен някой безпощаден хищник ще утоли глада си.  Всъщност не, тук не е Клондайк, а София, макар и далече, извън града, близо до гората.

         У нас човекът май няма естествен враг. Затова пък има множество изкуствени, създадени от самия него. Представям си какво е е около магистралата за Пловдив, пък и не само там, а и край всяко оживено шосе. Мръсно-бял сняг, примесен с кал и пропит от бензинови изпарения. Няма нищо красиво, нищо приказно. Само гибел, за някои бавна и мъчителна, за други бърза и жестока!

        Всъщност, ето един от враговете на човека, който е естествен враг! Това е... самият Човек!
                                                                                         21.12.1988г.