Може ли да обичаш един човек, без да го познаваш? Може би тогава обичаш себе си, а? Една мъничка частичка от теб, която търсиш у другите.
          Очите били прозорец на душата. Те са просто хилядократно изпускани огледала. Две малки очи, по-напукани от всички стъкларии по света, взети заедно. А ние гледаме през тях. Те примигват и не вярват колко бройки от себеподобните им има. Суетници, брей, суетници са тези хора.
          Суетници, пък един парцал няма да вземат да се забършат. Прахолякът пълни цепнатини и очи се издуват учудени. Аха да се пръснат. Аха да кихнат най-сетне истината: дефектни са. Кой майстор ги е правил, кой любител - поправял, ала са дефектни. Претоварват се лесно и изпускат течност. Смесва се с прахоляка и ето ти самородно лепило. Крепят се очите, ама са си криви.
          Криви са и се чудим кого виждаме у тях - себе си или някой изрод. А изродът вземе, че тресне с юмрук, и гледката съвсем се размъти. Пък ние от потрес си изпуснем очите. Гледай после, че ти е скучно, през тези стъклаци и се гушни в мисълта, че всички са един дол дренки.

          Чупени, хрускащи, течащи. С разнопосочни отблясъци, гонещи бог знае коя лястовичка в небесата. Пък те че се срещат погледите - срещат се. И се сбогуват, кривнали за пореден път. Ох, че сме кривогледи. Май сме за лудница? Как лудница! Кой може през натрошени очила да се види в натрошено огледало?
          Може ли да обичаш един човек без да го познаваш? А може би той чака да кихнеш веднъж за "да" и два пъти за "винаги".