Зная своя род и език, защото...

Зная своя род и език, защото...

Двадесет и първи век - век на компютрите, век на  науката, технологиите и прогреса. Забързани в сивото си ежедневие, ние все по-рядко си спомняме  за своето минало. Дори сякаш в стремежа си да мислим за бъдещето, изобщо сме забравили, че имаме минало. Забравили сме своя род и език, дори не се замисляме колко бедни бихме били без буквите, без книгите, колко мрачно щеше да е съществуването ни, ако не бяха живяли хора като Кирил и Методий, като Паисий Хилендарски. И тук в главата ми се вмъкват думите на Атанас Далчев: "Аз те обичам не защото си богата, а защото си родина моя." Тези стихове ме връщат към съдбовната ни предопределеност да сме българи. Дали сме велики, дали сме стародавни, дали сме побеждавали или губели - не е това най-важното за един народ. Не е това най-важното и за мен. Родината – това не е просто остаряла дума, която да използвам на всеки трети март. Тя е заложена в душата и сърцето на всеки един от нас. Ние сме част от нея, както и тя от нас. Да познаваме  рода и езика си, да ги тачим и обичаме - това е нашето призвание и то е и наше спасение. Без тях ние  ще сме само бездушни тела, които съшествуват, но не живеят и затова ние, като истински българи трябва да разнасяме и пазим езика и рода ни, където и да идат, защото те са светлината в пълния мрак, светлина, която винаги ще ни показва пътя към физическата и духовна свобода, светлина, която никога не ще угасне...
В един такъв момент се замислям колко истински ценен е и езикът ни. Писмената улавят мимолетния полъх на чувствата и те стават притежание на бъдещето. Чрез тях общуваме не само със своите съвременници, но и с предците и с тези, които ще ни последват. Чрез тях търсим своето и като индивидуалности и като белег на етническа принадлежност. Чрез тях се е съхранил българският дух и в неговите устои откриваме корените на своята гордост и достойнство. И не търсим милост от по-силните, защото знанието ни отваря вратите на на мъдростта.
Ето, сега изведнъж разбирам какво е имал предвид Паисий Хилендарски, вече разбирам неговия плам, неговата безкрайна любов към родното и омраза към отцеругателите, които стигат до абсурда с искането да се откажем от Българското, ето сега разбирам думите: "О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език”, а също: "Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и учи се на своя език!“
Словото и родината са били, са и ще бъдат в основата на всичко. И благодарение на тях ние сме това, което сме сега. Затова днес, в условията на тотални промени и на налагане на повсеместна бездуховност, когато сме на път да се отречем от постиженията си, трябва да си спомним за призива на Паисий. За да запазим нашето слово, за да съхраним родната страна, но най-вече, за да бъдем  истински хора и българи и да можем да кажем като Вазов: "Българин да се наричам - Първа радост е за мене!"