* * *
Вятърът в празна камбанария
стене,
изгубил синьото
(без време)
на теменужни очи.
А аз бързах...
(сама за себе си)
Мислите изпреварват нозете,
сълзите - ръцете.
Не!
Стига цветя!
Стига карфици!
Стига с това черно!
Спрете!
Тихо ли e
или просто днеска сме неми?!
Вали ли,
или очите са пълни
с капки оловно неверие?!
Вятъра пее.
Небето в сълзите
се ражда.
В ръцете крясъка
линии дълбоки прорязва.
А сухата пръст
дланите пари.
Като пламък,
твърде бързо горял,
твърде рано угаснал.
Аз още чувам
проскърцването
на стъклени стрелки.
И чувствам
блясъка на звезден прах
разсеяно посипан по зениците.
Затворя ли очи
аз виждам те пред
себе си -
дори в мълчанието
усмивката ти,
утро е.
Все още чужди погледи
откриват хоризонтите
от твоите очи
в сърцето ми.
Като болезнено черна
палитра
по бялото в душата
разпиляват се дните ми.
Не събирам писма,
нито снимки.
В рамки от спомени
стените във мен не преливат.
Врати не заключвам -
само сърцето си.
Не плача -
просто понякога
ожадняват страните ми.
(след теб)
Цветя не нося,
не късам,
не засаждам -
сухата пръст
дланите пари.
Като пламък -
твърде бързо горял,
твърде рано угаснал.
© Киара All rights reserved.
