* * *
На голямата любов между баба и дядо,
които най-сетне се събраха във Всемира.
Очите ми, изплакани до болка,
потапят се във нежна светлина.
Ръцете - потъмнели от очакване,
косата - побеляла в самота.
Устата, някога със цвят малинен,
жадували са твоите уста,
но някога - тогава ти, безимен,
си скитал сам - да търсиш любовта.
Снагата, нявга тъничка топола,
сега е повалена от нощта -
изсъхнала, превита от умора -
под напора на многото лета.
Сега се връщаш тук, при мен,
където остави ме преди шейсет лета
и търсиш разцъфтялото се цвете,
но няма го... Настъпи есента.
© НЯКОЯ All rights reserved.
