* * *
Ти беше ми приятел – тъй смятах аз
И тази мисъл моя живота ми крепеше,
И сутрините ми осмисляше - кафето вече не горчеше...
Но призрачният свят на миналото, събуден с жезълът вълшебен
И стоварен върху мене със силата огромна на твоята наука
Кристализира постепенно и после пръсна се на хиляди парченца,
И разпиля се, изгуби своя смисъл, намерен току-що...
Свободен се събудих аз – кафето пак горчеше,
Животът ми – окаян, ме чакаше на прага –
със фас в уста
и поглед нагъл на хлапак бездомен...
Не беше леко...това – да си свободен...за първи път -
Юмруци стиснал, в изнемога, очите в ярост заблестели
Гръдта трепери във тревога – аз исках да крещя до изнемога,
Да чупя, да обиждам,
подобно демон побеснял да полетя в небето, на възбога,
по нивите, от зърно натежали, светкавици да хвърлям...
Но защо?
Дали защото тъй се ражда всеки – с мъка, с крясък, с вой...
Живот пореден аз сега живея: и знам –
приятел ти не си ми бил, не си и днес,
ти просто асистира и искаш да вървиш –
прошу и сбогом!
© Велин Евстатиев All rights reserved.
