<?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />

Първите дни на света се разтвориха вече

в безмълвна, протяжна извечност.

Като пясък в часовник изтече

ходът на онази прилежност,

с която магите пишеха с пръсти в ефира

думи, творящи, думи красиво метежни

словеса- отци на всемира.

Там, където часовете не знаят реда си

и всички мълвят едно единствено име.

Един е Бог и онзи негов пророк във яда си

изрекъл, това що не бивало нивга бял свят да види.

"Мактуб" - му отвърнал вятърът бледен в степта,

и повял в незнайна посока, призован от съдбата.

Край огъня нощен в пустинята чува се уд,

тъгата извира направо във зноя на утрин тегобна

и стеле над всинца ни нетварен, невнятен звук

като завеса от ситни мъниста плисват лъчите

и с нова надежда  денят от времето пак се отронва.

Светликът небесен бавно се вдига и лумват скалите

в огньове, блести хоризонтът, силуети в миража се носят.

Пътуваме всички към свойте чертози потайни, към тях

устремени, летят през душите ни вихри и стъпваме боси

на жарта на желанието силно и в нас разгорява се страх

от жестът последен, от крачката малка, от погледът сведен

застанали пред онези градини, чиято прохлада те са желали

тук всички са равни - слуги и велможи, богати и бедни

стоим пред вечния бог, пред нас самите - пред Огледало