Мога да пиша за планината и врабците -
птици сладкодумни
и потоци пъстроструйни,
но много се повтарям,
като слънцето изгрявам.
И луната мога да рисувам,
но проблеми трудно аз втъкавам
в моите творби небрежни.
А има толкова проблеми
като моретата безбрежни...
Как да седна аз да пиша
за мечтите неми?
Как да пея в мойта ниша
зад бюрото?
Това ли са мечтите смели –
да мечтаеш за любов,
когато смърт вилнее нейде
и всичко е в мизерния обков.
Сякаш рамка е светът,
приковани сме от нас самите
в нея, във кръгът.
А там
         на хиляди
                     мили от нас
някой от глад ще умира,
друг богатство съзира
и за себе си го взима.
Малко момче
        майка си губи
              и кръв му сълзите.
Аз пък ще пиша
за нежната пролет -
как сърната ще тича
и птицата в полет...
Но дори и там
вълкът ще преследва
без срам.
Това е в реда на нещата!
Усмихвам се аз
на мойта забЛУДА.
Защо тогаз
викам кат` луда?