***
От залеза на дните си ти багря
постеля, плетена от нежни длани,
та в тях, очаквайки, да те долюбя
със женските си ласки всеотдайни.
Понякога загребвам от вълните тайни
със птичите пера на полетна одежда,
а утрото щом съмне и съм пак сама,
с лъчи от слънцето рисувам си надежда.
Тъка за дните ти подслон от обич.
Превързвам раните ти, не виня, мълча.
И коленичила със длан навместо бич,
изправям ти честта и на своя гръб я нося.
Позор и слава - вече ми е все едно.
На пода легнала или във меко ложе.
Избърсвам от лъжите умореното ти чело.
Не питам дали обичаш мен все още...
(Днес явно не ми е ден, колко пъти качвам оригинала, а после решавам, че преработеният стих е по-добър... а оригиналът за мен е писането на един дъх, без да се замислям, а само да оставя думите сами да се подреждат).
© Евгения Тодорова All rights reserved.
