* * *
Обречен на остатъци от ласки
и на безброй самотни часове,
залъган с обещания неясни,
погълнал всички мои грехове
ти пак стоиш до мене неизменно.
Невидим като вятър ме следиш
и малкото, за тебе отредено
поглъщаш жадно, даже да грешиш.
А калните следи на самотата
пресякоха надлъж и моя път,
но аз жестока, продължих нататък,
проливайки безмълвно твойта кръв.
И ти стоиш със празните си вени
за кой ли път умирайки така.
Минута... две... И пак сме преродени...
И вярваме отново в любовта.
© Ева Корназова All rights reserved.
