От сенките на всяка мъка

се появява любовта.

Тъжна и сломена е отново тя.

Лицето ù прилича -

на изгасваща църковна свещ.

Очите ù чернеят и днес.

Оставена е да се скита,

излъгана е пак.

Ръцете ù са все едно -

шепа прах.

Телцето ù красиво -

сега е бледо, сиво.

А къде е онзи?

Щастлив ли е сега? 

Че не може да обича 

и с едно сърце се подигра!

Щастлив ли е, че то вече едва тупти,

а дъхът на любовта спря да трепти!

Всеки ден надежда е,

а за любовта какво е? 

Всеки ден последен е!