* * *
Очите ми пресъхнали горят
и нещо диво в тях се мята, съска и пламти.
Тези очи не могат да заспят
и мира нямам нито миг - нещо в мен, в тях винаги гори.
Душата ми сега е черен ад
и в нея триста дявола живеят,
като псе ме ритат в пъкления свят
и над трупа ми песен пеят.
Мойта песен недопята -
за мене , за живота и лъжата.
Твърде млада грабна ме грехът
и отне ми всичко - и живота, и съня.
Очите ми пресъхнали изгубиха света,
в тях сега останал е само страхът.
Но за всичко съм виновна аз -
уплаших се на живота от пъкления мраз.
И този мраз в лед скова душата
и погуби ми завинаги мечтата.
По грешний път се люшнах на шега
и да се върна не успях - и тогава, и сега.
Над бездната се рея
и злокобна песен със сини устни пея -
за мене, за живота и лъжата,
и за щастието в самотата.
Защото, ако скитах се сама,
надали да се превърна щях в това.
Хората отнеха ми мечтата,
по вина на тях видях и грозотата.
И в онзи миг пред грозното умрях,
и в онзи миг до болка и до смърт крещях.
Колко бяхте грозни, колко бяхте зли,
а помня заблудените ми дни, в които правехте се на добри.
Тогава аз ви вярвах, бях невежа,
но последвах порива, копнежа
да открия истината за света
и така потънах безвъзвратно в греха...
© Мария Панкова All rights reserved.
Отдавна ми писна да чета коментари колко съм депресирана...
