В едно село много отдавна
имало един опак човек.
Не приел той съдбата коварна -
решил да отиде в 21 век.
И напук на всякаква физика,
стегнал багажа и тръгнал на път.
Срещнал жена, потънала в мистика,
която мечтата му превърнала в плът.
За месец живял във Америка,
под формата на някъв си прът.
И върнал се в село човекът, сломен.
И чудел се какво да разкаже.
Накрая решил да е откровен,
да не лъже ни най-малко даже:
“Гледам - сбрало се мало и голямо
да гледа едно обикновено рало.
На тез хора уж всичко им било ясно,
а все са хванати натясно.
Речта им, да ви кажа, доста куца
не са чували нищо за писана каруца.
По цел ден се тресат във своите автомобили,
които вдигат шум като стадо бясни камили.
А за компитера немам думи,
уж му говориш, а то ти се пули,
Голотата там май е на почит,
а любовта е скучна след първия прочит.
Жените все си купуват сандали
и обсъждат местните светски скандали.
Мъжете пък ритат някаква си топка:
Уж за чест го правят (май нещо им хлопка).”
И след таз изповед заключил човека:
“ Не е за живеене след 3 века,
място за дишане даже не остава,
а животните са потънали в забрава.
Май е най-добре ралото да хващам сега,
че май не помни що е почва и що е земя”