...
Потопена в кристално синята самота
сред глухата тишина на отроненото
тя мислеше за живота им
с дръзновението на отчаянието -
лишената от драматизъм връзка
я обезцветяваше
и мълчанието ù крещеше
до невъзможност за повторно
проглеждане.
Боготвори се недостигнатото
отвъд алените очи
на аквамариненото утро.
Но при тях в пернатите облаци
сините птици не мътеха малките си.
Просто чудесата,
в интровертност препънати,
изсъхват сред безтревността на делника.
Не е нужно животът да се гледа
в лицето,
достатъчно е да се усеща
с интензитета на изгарянето.
Може би затова единственото,
което понасяше,
бе сугестията на вятъра.
© Татяна Александрова All rights reserved.
