* * *

***

Въздух не ми остана вече, разбери.

По-зле  и от цигарения дим, отровен.

Заел си цялото място почти.

И викът от ярост, пак остава неотронен.

О не, те не разбират

 защо отново стремглаво гасна,

не разбират,

че живостта отново ме напусна.

И чакам пак с празните надежди,

да изгрее отново слънцето във мен.

Пак да погледна на света, тъй хубав вероятно,

ала тъй далеч сега от мен…

Знай, че аз вътрешно пропадам често,

нима виниш ме, че съм слаба.

Може би така е, но все някога

ще се възродя отново цяла.

В този миг, обаче, добре ми е така,

тъй жадно пия от мъката и лудостта.

И не мисли, че нарочно търся болката,

тя си е вродена в моята душа.

Тъй дълбока, тъй сложна съм за теб.

Ала пробвай се, може  би греша.

Трудно можеш да ме разгадаеш,

но в дълбините се крият и хубави неща.