През четири години в Родината наша
засаждаме двеста и четирийсет дървет.
Някои са млади фиданки. Невзрачни.
Други са стари. Дебели. Прасета.
Не искат вода. Храним ги с болка.
Край тях израстват хиляди бурени.
Растат си спокойно. Дебелее им стволът.
А ний, в низините, от бурите брулени.
Какво ли от нас вече ще падне?
Плодовете ги няма. Корени - гнили.
А те все ни гледат с погледи жадни...
Какво? Кръвта ни ли искат да пият?
© Ник Желев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
