Видях го. Той е. Познах го.

Слепецът, който на всеки от нас гостува.

Дошъл е при мен за прошка.

Иска да ме омае и с Любовта

да ме запознае.

Чувам го.

От дни пред прага ми ридае.

Разказва ми за мен, за него - мъжа

от сънищата.

За Страха, страхуващ се от Болката.

За приятелката - предателка на Любовта - Ревността...

Оплете ме. Вече съм пленница на слепеца,

но не се страхувам от Болката,

а приятелката на Любовта съм поканила сама.

Няма го. Слепецът си тръгна.

Целуна очите ми и рече:

„Да обичаш ти знаеш и миг не се колебаеш,

но да вярваш е необходимо,

в него (мъжа) и в себе си предимно!”