Ще слушам само моя вихрогон,
през полето от неволи той ме води
но нали е неземен кон,
във вените му не текат изгоди ...
В тресавището, 
другите трескаво ме разкъсват,
сякаш нищото в  празнотата насъскват ....
Там съм в себе си и извън нещата,
като хастар обърнат към оттатък...
Плодовете на душата ми са взети,
изядени от красноречие,
от устите на безсрамници поети
и останах си едно наречие ...
Нищо не е вечно,
дори пружината на пясъчния часовник,
понякога далечното е обречено
да търси за сегашното виновник ...

автор: Десислава Стоянова