Не разбираш ли,
толкова е просто.
Когато се намръщиш,
озъбени облаци
покриват небето ми,
звездите не пеят
и е някак  си тихо,
монотонно тихо,
до кръв червено тихо,
прехапало думите
на скучното ми
ежедневие.
Тогава
мълчаливият писък
на душата ми
взривява пространството
помежду ни,
а нас ни няма в него.
Но когато се засмееш,
се случва вълшебство.
Ставам усмивка
и жива река
милва брега ни.
 Изгубват се
 многоточията.
Тишината виновно
се свива във ъгъла
и диша, пулсира
 светът ми.
Защото всичко е енергия,
от теб към мен,
от мен към теб.
Нима не разбираш...
Нужен си ми,
усмихни се
и бъди до мен,
за да мога
да бъда различна.