* * *
Потънах в себе си. Удавих се във мисли,
умиращи с последния ми дъх.
А крехкия ми дух, на смърт орисан,
измъчено изкачва онзи връх,
от който ще лети със волни птици...
О, как жадувам диво да летя!!!
Сред тишина, по-близо до звездите...
Ще ми дадеш ли, Господи, крила?
Че падах много пъти уморена,
сама във тъмнината и дъжда.
Останах чиста и непроменена,
душата ми не се покри с ръжда.
Обичах всеки полъх, всяко цвете
и като изгрев от любов горях.
Разкъсвах се на хиляди парчета...
И пак непроменена оцелях.
Но птицата във мен, дълбоко скрита,
пак пърха и ме моли за небе.
Душата ми след нея все полита...
Ще ми дадеш ли, Господи, крилe?!
© Ева Корназова All rights reserved.
