* * *
Какво кара музикантът, изгубил вяра в живота,
да свири все по-перфектно нота след нота?
Какво кара скулптурът, изгубил муза и пътека,
да вае нови фигури изящни, бавно и полека?
Какво кара поетът, изгубен в безвремието страшно,
да пише трескаво с мастило въху листи прашни?
Какво кара художникът, изгубен в бои избледнели,
да рисува в транс пейзажи върху платна остарели?
Какво кара клоунът, изгубен сред грим и маски,
усмивки на лицата да рисува с пъстри краски?
Какво кара акьорът, изгубен в умора и болежки,
публиката си в смях да потапя с умели смешки?
Глупав навик, треска или нескрита лудост - това е,
творецът за бъдещето така страшно да нехае,
а в замяна на това, обгърнат от нежна самота,
красота да вижда и съгражда от грозна нищета?
© Станчо Станчев All rights reserved.
