pucky (Петя Микова)
7 1
Sep 17, 2008, 7:55 AM

А бях слънце... 

  Poetry
651 0 3
Уморена съм,
от нищото, от сивотата,
иска ми се да е сън,
но не, това е самотата.
Хора, спрете се,
не виждате ли мойто отчаяние,
моля ви, смилете се,
преоткрийте моето сияние!
А бях слънце,
някога, отдавна,
сега не съм дори луна
и звездите мои
някой ги открадна,
това съм аз - безкрайна тъмнина.
А вие бягате,
страх ви е от тъмното,
явно още не съзнавате,
че точно там - във дъното
не чака никоя опасност,
напротив - чака неоткритото,
но заради своята негласност
там ще си остане скрито то.
Тихо сгушено
в ъгъла на вечността,
макар и омърлушено,
то още пази свойта красота.
Жалко,
вие няма да го съзрете,
а е нужно толкоз малко,
трябва само да се спрете.
Но вие бързайте!
Тичайте натам - към нищото!
Така никога не ще опитате
истинския вкус на висшето.
Какъв абсурд! Нали?
Уж е висше, а стои във ъгъла.
Но идете, погледнете го
и ще разберете, че не съм ви лъгала!

© Петя Микова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??