А можеше....
А можеше... (посветено)
А можеше да имам теб сега,
но щях ли да съм истински щастлива,
безумно луда беше любовта ни,
невъзможна беше обичта!
На тъмно трябваше да те обичам,
да чакам с часове за твоите очи,
с трепет да докосвам жадни устни,
да галиш нежно моите коси.
Безкрайно много ме болеше,
от любовта, която криех от света,
а страстта бушуваше в кръвта ни бясно,
едва дочакваше да дойде пак нощта.
Не желаех да си мой за ден, за два,
исках с теб живота си да споделя,
но разумът вътре в мене надделя,
а сърцето издрано завинаги умря!
А ти обичаше по своя начин,
с любов обсебваше моята душа,
започваше да стяга, да ми е тясно.
Отидох си. На кръст разпънах таз душа,
а после отчайващо исках да се върна,
болезнено да зърна загадъчните ти очи.
Под кожата отдавна беше влезнал и болеше.
Умирах бавно, а сърцето в плен на ада гореше!
Простил ми бе, така ми каза,
прие ме пак в обятията свои,
но в тях отмъщение подло кроеше
и в целувки по-страстни от преди!
И как приличаме си двама, уж простихме,
а оставихме си кървави следи.
Поисках аз завинаги да те забравя,
заповядвах си дори, но продължава
и до днес частичка от тебе в мен да гори.
© Нина Павлова All rights reserved.
