А Сара се смее... с ръцете си.
Дали всички слънца
са черни,
както очите на просяк,
когато умират.
А времето,
толкова пясъчно
- в шепи -
по-бели от зима,
изпълнени с утре
и тамян за разсъмване -
посипват небето
във въглени... дали...
Дали имат... съдба?!
А жътварите... имат ли...
Имат ли -
ръце за безжътвие?!
Дали има съдба...
От онази... За живите.
Аз знаех. Смъртта.
Не прилича на себе си
в събота.
И познавах нейния призрак.
Карикатура на сянка,
която е все така -
коридорно зависима.
Тя бе крадецът
на онази луна,
най-остра отвътре.
След нея -
на татко луните
са минало.
И онази пръст. Суха.
Както очите им.
Заседнала...
Хапейки пулсa.
Превръщайки в котви
сълзите...
А Сара се смее... смее - с очите ми.
Защото не вижда.
За нея слънцата, луните -
празни кълба са.
Заседнали в нищото.
Тя пее със длани в косите ми -
мамо...
И цялата нямост
преправя в клавиши.
Тя свири. Рисува.
Хвърчило. За възрастни.
Прегръща ме сякаш -
всичко ще бъде винаги -
истинско. Винаги...
Днеска е призрачно.
Коридорът е дишане.
Познавам тази силна
безследност
по парапета от Минало.
Днес смъртта е пиано.
А Сара се смее... с ръце от клавиши.
© Киара All rights reserved.
