А ти, рисуваш ли, понякога?
Отивам
там,
където знам ,
че любовта ще стигне,
ще остане...
За мен,
за моите очи -
сърцето ми от спомени
се храни.
Ти помниш ли,
мен,
понякога...
Преди?
Отивам там, където
дъгата по-голяма от небето е.
Цветята в детските очи,
сънливчета се раждат.
Годините във шапка нося ги.
Такава сламена -
като на дядо.
Полето маково
е толкова безкрайно.
А снощи счупи се
часовникът
и пясъкът
по черното в очите ми
разля се.
Воали лунносребърни
затрепкаха по мокрите ресници.
И заваля ухание.
Душата ми дълбока е.
Река,
която няма край
и никога не пита
какъв ще бъде пътят й обратно.
Заровени
във капките роса,
по тихата трева покапала,
ръцете дишат
в шарено -
от маслени бои,
от мъничко сълзи
и много думи неизказани.
Не мога да усетя
вятъра.
Косите ми се сплитат
недокоснати.
Но виждам го,
когато силно стисна своите очи,
тогава виждам вятъра -
буен,
млад,
толкова син
и толкова жаден.
Във жълто слънчогледите се смеят.
Свенливо две светулки
във дланите се крият.
На праскови ухае.
Аз храня своето сърце със цветове.
А ти,
рисуваш ли, понякога?
© Киара All rights reserved.
