А утрото е сламка за самотника...
Потънали в сумрака на нощта,
бодат очите от очакване,
и всичко е тъга, а утрото е сламка
за самотника, говорещ си с луната
и търсещ сред милиони нея,
единствената, своята звезда...
И само вятърът листа брои,
и шушне думи неразбрани,
полегнала тревата спи
блажено в сън за вечно лято
преди сланата да я стресне
и пробуди рано-рано.
Затваряш страницата бяла,
от скрити съ́лзи натежала
сърцето счупено събираш,
и стъкълцата пак редиш;
и никой не разбира как пак
си цял, дори и да кървиш.
© П Антонова All rights reserved.
