А времето прещраква
Разделямe се днес със теб,
защото заобичахмe неделите.
Със другите,
които вместо “добър ден”
забиват нож,
в най-слабите места.
Едно остана ни -
доверие.
Дори и преди миг
повярвах,
че розите в ръката ти
червени са
и
истински,
а те са жълти,
изгорели в краищата,
книжни.
Дали защото те обичам,
или защото трудно се преглъща безразличието?!
Преди да кажем сбогом
напомнихме
с клепачи силно стиснати -
“нищо лично”.
Подадохме ръце.
Какво очаквахме,
че няма да боли -
понякога дори и камъните
пукат се.
Уморени от тежестта на болката
на общите ни истини.
Все още ли ги има
или по навик вярваме,
по навик и обичаме...?!
След себе си пътеките заравяме .
Не се храним
и нямаме глад.
Апатични сме,
трохи не пилеем -
няма връщане назад.
Омръзна ми от кръстопътища
и червени светофари.
Дори един до друг със тебе да вървим
кой каза, че сме двама.
Не отричам,
признавам
на чаша, две
и за малко внимание -
душевния студ калява само омразата.
А времето прещраква.
Ядно.
Преди да превъртим
сезоните.
Смъртта е явна, ярка.
По-видна от юбилеите
в живота ни.
И ние със теб
все така се разминаваме:
между обичането -
за малко и назаем,
и бъдеще -
поредна цигара в канавката
смачкана.
© Киара All rights reserved.
