А знаеш ли?
А знаеш ли колко отрови изпих,
дордето през Мрака по тръни се влачех?
И смисъл открих, и във бездна го скрих
светликът за мен е най- тежко проклятие.
Гнездото си свих сред разруха и грях,
надежди изгарях сред пламъци черни,
душата ми- пристан за чуждия страх,
предателства, жертви и тежки падения.
Какво да направя за тебе, кажи?
Аз- трепет и гибел, тъма и разруха,
трепериш превит и ранен от лъжи,
за помощ крещиш, ала всички са глухи?
Защо ги разперваш? Проклети криле!
Родени от огън и вечност вселенска,
аз свойте отрязах и само с ръце
разпръсквам навред от магията женска.
Но знай- щом от ада към мене летиш
ще счупя небето, ще спра и съдбата.
Какво като паднах? И ти, но помни:
Дори без криле ще сияе душата...
© Мария Митева All rights reserved. ✍️ No AI Used
