* * *
Празен поглед над празна душа,
излъгани напразни надежди...
Само тъпата болка във ляво сега
ми напомня че още съм жива.
Тъмнината, приятел добър,
тъй гальовно тя ме прегръща.
Но защо ли просветва навън
и нощта във ден се превръща?...
И събирам последните капчици сила във мен
бавно ставам, обличам се тръгвам...
Покрай мене кипи от живот,
а във мен е пропаст бездънна.
...и само ти със поглед тъй нежен и мил
би могъл да ми върнеш искрата
Аз не чакам
не искам
не моля...
Просто бавно потъвам
в тъмното
в бездната
в нищото...
Нула...
Кръгла озъбена нула...
Вакуум!
© Калина Атанасова All rights reserved.
