Аби не може да пише
Тази нощ е последният бал за сезона
и пристигат каляските в стария замък.
По алеята - факли, на всяка колона,
силуети и фигури, пламък до пламък.
Суетят се слуги, кочияши, лакеи.
Икономът, наконтен в брокатен елек,
среща гостите - в тюл и блестящи ливреи.
Шум, и говор, и смях, и пръхтеж на коне.
Полилеите вътре, в просторните зали,
осветяват нечуван, баронски разкош,
а цигулките сякаш дантела извайват,
от кристал и позлата, по синята нощ.
И въртят се въздушните дами във валса -
кринолини, корсети, атлаз, ветрила.
Сред усмивки, букети, те пърхат - на бал са,
с офицери в мундири, и господа.
Само Аби, невзрачната камериерка,
се е скрила зад тежкия, вълнен гоблен.
Тя, от страх и вълнение, цяла трепери
и поглъща с очи баронета-студент.
Колко пъти тя, с кофа притичвайки двора,
го е зървала коня да стяга отвън.
Колко пъти, в килера под покрива, горе,
тя мечта си и плака за него насън.
Няма шансове някога да забележи -
две очи под колосано, бяло боне,
детски пухкави бузи - две праскови нежни,
зачервени от вечния труд две ръце.
Тя не свири пиано и френски не знае.
Просто... селянче с дръзки мечти и сърце.
Две сълзи там, сред бала, в гоблена дълбаят,
две вселени от обич към млад баронет.
И завихря се балът в парфюми и пудра,
след кадрили, шампанско, и след суета -
хороводът от титли в лицето я удря
и размазва нелепата, малка жена.
На разсъмване, гостите ще си отидат.
ще замине за Оксфорд студентът след тях.
И незнайно кога Аби пак ще го види,
но пък тя ще му пише! Наум ще му пише писма.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
