Този леден ден си казах -
нещо абстрактно искам да напиша,
но какво да бъде то,
щом моливът ми спря да диша?!
Дали да напиша за вълните,
целуващи брега всяка нощ,
дали да напиша за звездите,
изпълващи небето с величие и мощ?!
Да напиша ли за стъклото,
счупено в болката
и за опита да се залепи,
търсейки опората?!
Да ви разкажа ли за битките,
водени от кристали,
а за забравата, която
и до днес ме пали?!
Ще напиша нещо такова,
но дали някой ще ме разбере?
Но е добре да го напиша,
преди идеята да умре...
Ще напиша за сълзите,
като кристали безценни загивали
и за пътищата неясни и разбити,
за спомени изстинали...
Ще ви разкажа за това,
как не мога да помръдна от страх
и - скована от гордост, мъка и истина -
че съм сама осъзнах.
И ще ви разкажа как всеки ден се събуждам,
търсейки щастие, отдавна изстинала...
И вървя все натам с цел едничка –
аз не искам да бъда самичка.
© Васи Куин All rights reserved.