Адажио за лека нощ
Нощта бавно разпусна косите си черни,
със дъх на роса и на мащерка дива.
Луната клепачи надигна свенливо
и пръсна светулки в тревите вечерни.
Набъбнали облаци в небето обагрено,
един срещу друг устремени се втурнаха
и в дълга целувка в морето се гмурнаха,
от огъня лумнал внезапно след залеза.
Дърветата протегнаха изящни клони
и върхове в косите на нощта заровиха.
Полека се свлече мъглата, виновно,
и шепа звезди зеницата лунна отрони.
Млечният път се спусна сподирен
по двете могили близнаци, надолу,
като ласкав вятър, в палава волност,
и се разля по тях разюздан, немирен.
Долината надигна разбудени трусове.
Разплиска лунни отражения в росата
и начерта пътека към недрата
в утробата на живородно устие.
Потръпна с хълбок планината,
като в предчувствие за хала,
тревожно горска птица недоспала
със вик разкъса тишината.
И втурна се с неистов вой в нощта
ураган, природата да покорява.
Да я огъва. Да владее. Да я възродява.
Притихна всичко после. И заспа.
© Сара All rights reserved.
