Адил и Третото зло
Смрачава се.
Над хората
ще се спусне нощта.
И хората
няма да спят.
Няма в пустинния,
синия сън да потънат,
а ще виждат и чуват,
ще се молят и ...
Някои ще псуват.
Защото с нощта
идва третото зло –
във зелено облечено -
желязното,
стритото бъдеще...
Бъдещето
не в пясък пустинен,
не в зелени градини,
не с надежди копринени
а със страх
с крах
с прах...
/Да,цинично е!/
Тихо е.
Първи сирени.
Глухо в небето.
Самолети
се чуват.
Хората бягат.
Адил е сама.
Хората бягат...
Защо няма някой
да хване ръката й!
Под желязото
хора!
Под тътена
хора...
Страх – всяка жила,
всеки мускул – въпрос.
Някои са боси...
Но къде е...Адил?!
В тъмнината на времето,
скрита под тътена -
под сиви ракети...
Свистине.
Тънък дим -
удар!
Мощен удар в стена.
После мисъл!
Секунда!
И взрив!
- Тази падна наблизо!
- Нали ще отмине?!
Адил!Чух Адил!
Тук съм,момиче!
- Ей, скрий се – някой ми вика.
- Искаш да ни избият ли?!
Влизам.
- Ти кой си?
- Журналист съм.
- Няма място за всички!
- Сам съм.
- По-бързо!Влизай!
- Адил?
Тя се е свила.
Трепери и сякаш
не ме вижда.
- Тук съм, момиче.
- Добре – казва.
Гледа нагоре.
А бомбите смазват
всичко човешко.
Сякаш цялото време
излиза отвсякъде,
преобръща небето
и се срива обратно
със града и със сградите...
Няма край.
Няма край!
Няма капка човечност.
Мръщят се вековете.
Трепери морето...
“Не на живота!” -
изстрелва оръдие.
“Не на живота!” –
отговарят му изстрели.
Тишина.
Тишина...
- Ти не беше сама!
- Бях сама.
- Не, Адил,не видя ли?
Бях до теб...
Почти през цялото време.
- Беше страшно.
- Така е.
- Но отмина.
Адил се усмихва.
Тя се усмихва!
Животът се връща!
Руини,
линейки,
тела,
хора,
тълпа,
смърт,
война -
без “ура”!
И във всичко това...
Най – чистатата детска...
- Но ти се усмихна?
- Да,Хенри.Аз съм свикнала.
Тя е свикнала...
Как свикнала?!Как така?!
Кой чу това?!
Защо едно малко момиче...
Не!Не така!
Какво правите!Хора!
Хора!
Хора!
.....
Далеч съм.
И вече е утро.
Дали е заспала?
Надявам се.
И ще мине денят...
И ще падне нощта.
Над Хората
И Хората
няма да спят.
Няма в пустинния,
в синия сън да потънат,
а ще виждат и чуват,
ще се молят и ...
Някои ще псуват.
Защото с нощта
идва третото зло.
...
Пак ще дойда,Адил!
Пак ще дойда,момиче!
Ти не трябва...
Помни!
Ти не трябва да свикваш!
ТИ
НЕ
трябва
да свикваш...
Ти
не бива
да свикваш...
...Със злото...
....
Спи небето.
Почива си.
И Адил спи под него.
Всички спим...
...
Ще се видим във тъмното.
Ще мълчим
и ще чакаме
да отмине и тази нощ
с третото зло.
И
всички
полека
ще свикнем...
Над хората
ще се спусне нощта.
И хората
няма да спят.
Няма в пустинния,
синия сън да потънат,
а ще виждат и чуват,
ще се молят и ...
Някои ще псуват.
Защото с нощта
идва третото зло –
във зелено облечено -
желязното,
стритото бъдеще...
Бъдещето
не в пясък пустинен,
не в зелени градини,
не с надежди копринени
а със страх
с крах
с прах...
/Да,цинично е!/
Тихо е.
Първи сирени.
Глухо в небето.
Самолети
се чуват.
Хората бягат.
Адил е сама.
Хората бягат...
Защо няма някой
да хване ръката й!
Под желязото
хора!
Под тътена
хора...
Страх – всяка жила,
всеки мускул – въпрос.
Някои са боси...
Но къде е...Адил?!
В тъмнината на времето,
скрита под тътена -
под сиви ракети...
Свистине.
Тънък дим -
удар!
Мощен удар в стена.
После мисъл!
Секунда!
И взрив!
- Тази падна наблизо!
- Нали ще отмине?!
Адил!Чух Адил!
Тук съм,момиче!
- Ей, скрий се – някой ми вика.
- Искаш да ни избият ли?!
Влизам.
- Ти кой си?
- Журналист съм.
- Няма място за всички!
- Сам съм.
- По-бързо!Влизай!
- Адил?
Тя се е свила.
Трепери и сякаш
не ме вижда.
- Тук съм, момиче.
- Добре – казва.
Гледа нагоре.
А бомбите смазват
всичко човешко.
Сякаш цялото време
излиза отвсякъде,
преобръща небето
и се срива обратно
със града и със сградите...
Няма край.
Няма край!
Няма капка човечност.
Мръщят се вековете.
Трепери морето...
“Не на живота!” -
изстрелва оръдие.
“Не на живота!” –
отговарят му изстрели.
Тишина.
Тишина...
- Ти не беше сама!
- Бях сама.
- Не, Адил,не видя ли?
Бях до теб...
Почти през цялото време.
- Беше страшно.
- Така е.
- Но отмина.
Адил се усмихва.
Тя се усмихва!
Животът се връща!
Руини,
линейки,
тела,
хора,
тълпа,
смърт,
война -
без “ура”!
И във всичко това...
Най – чистатата детска...
- Но ти се усмихна?
- Да,Хенри.Аз съм свикнала.
Тя е свикнала...
Как свикнала?!Как така?!
Кой чу това?!
Защо едно малко момиче...
Не!Не така!
Какво правите!Хора!
Хора!
Хора!
.....
Далеч съм.
И вече е утро.
Дали е заспала?
Надявам се.
И ще мине денят...
И ще падне нощта.
Над Хората
И Хората
няма да спят.
Няма в пустинния,
в синия сън да потънат,
а ще виждат и чуват,
ще се молят и ...
Някои ще псуват.
Защото с нощта
идва третото зло.
...
Пак ще дойда,Адил!
Пак ще дойда,момиче!
Ти не трябва...
Помни!
Ти не трябва да свикваш!
ТИ
НЕ
трябва
да свикваш...
Ти
не бива
да свикваш...
...Със злото...
....
Спи небето.
Почива си.
И Адил спи под него.
Всички спим...
...
Ще се видим във тъмното.
Ще мълчим
и ще чакаме
да отмине и тази нощ
с третото зло.
И
всички
полека
ще свикнем...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
