Ще се оттегли колесницата на зимата.
Аз, скучната висулка под нечий стръмен покрив,
ще се прицеля в асфалтираната пустош
и ще започна да харесвам лобното си място.
И теб така обикнах. Монотонно.
Привиквах, населявах и съжителствах.
Мълчах във фризера на синия ти поглед.
Надявах се да стана капка някога.
По мъжки чаках утрините слънчеви –
единствено смъртта е нещо сигурно!
Сега, търкулнат тихо по наклона,
достигам рехав корен на тревица. ...