Ако хората можеха да летят
Ако можехме да летим,
щеше да бъде ужасно.
Щяхме веднага да построим
пътища първокласни –
междуселищни, континентални,
улички тесни и магистрали.
Щяхме да сложим в небето табла,
знаци по пътя обширни:
"Зона безоблачна!", "Пада мъгла!",
"В девет и осем валежите спират!",
"Област на смог – сложете си маските!",
"Частен солариум!", "Ястреб опасен!"
Щеше да плъпне в простора тълпа,
гари да скрият небето.
Някои щяха да хвъркат "пеша",
други с луксозни автомолети.
Щяха да станат звездите пиаца,
Млечният път – цял в графити омацан.
Щеше да има отново гета
и първокласни квартали.
Хора, улучили точно целта
с име "живот", без провали,
както и скитници, просяци бедни,
вечно отхвърлени, все последни.
По-добре нека така си стоим,
а да е птичи просторът.
Ние, нещастни, в калта да пълзим.
Поглед ли вдигнем нагоре,
ясна безкрайност над нас да блести
да я преброждаме само... с мечти.
Даже да стигнем далечни звезди,
други системи, галактики,
ний и звездите ще прекроим,
в звездния прах ще напредваме с лакти.
В празния вакуум ще пренесем
всички конфликти, недъзи и мнителност,
докато в себе си не се взрем
и не потърсим небето в душите си.
6-14.05.2000
© Мария Димитрова All rights reserved.
