Ако ледът се стопи, какво ще остане
Студено е тук. Сълзите ми стават на сняг.
Пътят пред мене е вече ледено бял.
Няма надежди, които да ги стопят.
Поне да е киша напред. Поне да е кал.
А то е пързалка. Сега едва се върви.
Искам да тичам. Треперя. Конкретно стоя.
Подобно на панти ръждясват всички мечти.
Викът ми прилича на гробната тишина.
Мастилото синьо, сякаш е мъртво от студ.
Искам да пиша вече с червено мастило.
Птиците даже ме мислят за някакъв луд,
Който зазижда огън във топла камина.
Зад мене е цветно, килим от уханни цветя.
Животът е права, отдавна не е кръговрат.
Мисля на място. Замръзващо си мълча.
Обсебен съм сякаш до кости от белия цвят.
На кръста, шушулки се впиват във моите длани.
Не кръв, а потича от тях въпрос след въпрос.
Ако ледът се стопи, какво ще остане
да ме крепи, да съм част от духа на Христос?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
