Ако някога, кога ли?
Измълчах си всички болки
и обесих сто лъжи,
сто бесила? Още колко?
На последното вържи,
вярата ми и да плача,
няма да ме отболи.
Тази длъжност – на палача,
е болезнена. Нали?
Толкова вода изтече,
ревматично ме болят
стиховете всяка вечер,
не това е моят свят.
Сбирах от звезди лъчите,
плетох, исках както знам,
в дом, що зад дъгата скрит е,
наше чудо да създам.
Колко пъти се е вплитал,
корен жилав, крив темел.
Ти бе безучастен зрител,
чужд билет навярно взел.
Пак бездомно е небето,
но е мое – полетях.
Щом за двама ни не бе то,
остани със своя страх.
Ако някога, кога ли?
Ехото спомене нас,
или дума те погали,
тъжен спомен... Ти и аз.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
